Снощи прочетох последния постинг на pakostinka и не издържах - мъката пропи навън като кръв през стегнат бинт. Когато мам ми се обади в 6.30 рано сутрин в понеделник, 17 март, в първия момент нищо не можах да разбера в просъницата, но риданията й ме разсъниха бързо. Тогава нищо не чувствах. Пътувайки за Шумен мислех за всичко друго, но не и за случилото се. По време на погребението бях като в пашкул - недосегаем за мъката и сълзите на другите. Всичко се случи после - бавно и неудържимо. Мъчих се да подтисна и затая надигащите се чувства, мъча се и сега докато пиша. Но не става. Когато ме залее приливната вълна на мъката, спомените излизат хаотично един след друг - неканени, забравени. Едни банални, други весели. Чувам и последните думи на маминка преди да се сбогуваме: - Гене, къде е дядо ти, Генеее...
- Няма го, маминко, отиде си.
А така ми се искаше да се сбъдне един сън-мечта: дядо седнал на един стол посред слънчева поляна и свири ли, свири на акордеона, засмян до уши, гледайки ни нас, внуците, да подскачаме под звуците на музиката.

Дядо, мой дядо, сбогом!

Мир на праха му!

прес последната година и поливана. последен си отиде баща ми на Коледа. още не мога да повярвам, че се случи. и зная колко много тежи. съжалявам за загубата ти.

Вълнуваща е тази лебедова песен на дядо ти - на слънчевата поляна да разпъва акордеона. Той е виждал във вас своите мечти и дела, които ще продължите. Това е бил неговият върховен миг!
Дано винаги да го запазиш чист в спомените си!