„ А на другият ден царят изпратил доверен човек с подаръци при таткото на момченцето и момиченцето. Но баща им отказал царските дарове и върнал пратеника с едно кратко писмо. Когато момченцето разбрало, не се сдържало да не попита баща си за причините за отказа. Тогава таткото казал:
- Сине, каквото писах, ще го кажа и на теб. Даровете бяха: кесия жълтици, древен меч и книга с кожена подвързия обсипана със скъпоценни камъни. Отказах кесията със златото, защото ти си напоил и нахранил уморен човек от добро сърце, а сърце се не купува; мечът върнах, защото не съм воин, а и не искам нито ти да ставаш такъв, нито пък в дома ми да има оръжие; книгата наистина ценна е много, но лоши хора ще се полакомят да я имат на всяка цена и разбойници дома ми ще разрушат – не ми е по силите да я пазя.
Прочел царят писмото и разбрал, че е срещнал мъдър човек. Тогава повикал най-добрия си приятел и му заръчал да отиде да склони мъдрият градинар да дойде в престолнината и да се грижи за царската градина. Обичал царят да се усамотява в градината си и да размишлява там, а можело градинарят и съветник да му стане.
Преоблякъл се пратеникът като беден селски старейшина и тръгнал да изпълни царската поръчка. Вървял той бавно, слушал внимателно откъдето минавал какво си говорят хората– искал да научи колкото се може повече за местните нрави и обичаи. Стигнал най-после селото на момченцето и момиченцето, попитал за градинаря и се запътил към малката им къщичка.
Било вече привечер и хората се прибирали по домовете си. Събрани около масата за вечеря били момченцето, момиченцето, татко и мама. Тъкмо казали молитвата си за благословение на храната и на вратата се похлопало - кратко и силно: Чук, чук, чук. Излязъл домакина да провери кой е и видял прашния пътник.
- О, добре сте ми дошли! Заповядайте, заповядайте на вкусна вечеря, да хапнете и да си починете. И после ще поговорим за това, за което сте дошли.
Хапнал гостенинът доволно и усмихнат казал:
- Искам да те питам гостоприемни стопанино как волна сладкопойна птичка в царския дворец да запее и да радва хорските сърца; как плодно дръвче от далечна страна плод в царската градина да даде и как светлината в царския палат толкова силно да засвети, та целия град да осиява?
Погледнал го внимателно градинарят и рекъл:
- Остави птицата да пее на воля, затова и песента й е сладка за ушите. Затворена, сърцето й волно песен не би раждало. Плодното дърво от далечната страна иска своето си – родната земя, въздух, вода и слънце. А светлината вместо силна да е в центъра, по добре по краищата да се разпръсне – така навсякъде тъмнина не ще има. Разбрах защо си дошъл и кой те е проводил, на царя голям поклон върни. Нека владетелят не се сърди, че като птица искам у дома си да бъда и плодът на устата ми моите съселяни да ползва. А светлината и мъдростта що царя в столицата е събрал, нека я разпръсне из цялата си страна като училища създаде. Така с мъдри и умни люде царството му скоро велико ще стане.
Минали години. Малкото момченце вече мъж, било станало мъдър учител в голямо светло училище – едно от многото разпръснати по цялата страна на добрия цар. В училищата ходело младо и старо, защото много народи пожелали да се присъединят към царството на мъдри и добри хора. И навсякъде по читанките в училищата се разказвало за царската ябълка – да имаш добро и грижливо сърце към нуждите на другите около теб.
